Някои вдъхновяващи мисли на великия немски философ Имануел Кант, които биха могли да ви подтикнат да се зачетете в неговите гениални книги:
"Попрището на философията в широкия смисъл на тази дума може да се сведе до отговора на следните въпроси:
1.) Какво аз мога да зная?
3.) На какво мога да се надявам?
4.) Какво е това човек?
Всъщност отговора на първите три въпроса може да се сведе до отговора на последния."
"Дайте на човека всичко, което желае и той в същия миг ще почувства, че това всичко не е всичко."
"Добродетелта е победа на волята над природата."
"Дългът е уважението на правото на другия."
"Към човека трябва да се отнасяме винаги и само като към цел сама по себе си, никога като към средство!"
“Метафизиката има за предмет на изследванията си само три идеи: Бог, свобода и безсмъртие, така че второто понятие, свързано с първото, трябва да изведе третото като до необходимо заключение. Всичко друго, с което тази наука се занимава, и служи само като средство, за да стигне до тези идеи и тяхната реалност.”
“Понятието за свобода, доколкото реалността му е доказана чрез един аподиктичен закон на практическия разум, съставлява завършена на цялата сграда на една система на чистия разум, дори на спекулативния разум и всички други понятия (теза за Бог и безсмъртието), които като прости идеи остават в спекулативния разум без опора, се съединяват с това понятие и получават с него и чрез него трайност и обективна реалност, т.е. тяхната възможност се доказва чрез това, че свободата е действително; защото тази идея се разкрива чрез моралния закон.”
“Ние искахме значи да кажем: че ако премахнем субекта си или дори само субективното свойство на сетивата изобщо, биха изчезнали всяко устройство, всички отношения на обектите в пространство и времето, дори самото пространство и време; и че като явления нещата не могат да съществуват сами по себе си, а само за нас.”
“Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралния закон в мен. И двете не бива да търсят и да предполагам само, сякаш са забулени в тъмнина, или като че са в трансцендентната сфера извън моя кръгозор; аз ги виждам пред себе си и ги свързвам непосредствено със съзнанието за своето съществуване. Първото започва от мястото, което заемам във външния сетивен свят, и разширява връзката, в която стоя, необозримо далеко със светове и светове, и системи и системи, освен това още и в безгранични времена на тяхното периодично движение, на тяхното начало и продължителност. Второто започва с моето невидимо Аз, от моята личност, и ме представя в един свят, който има истинска безкрайност, но който само разсъдъкът може да проследи и с който (но чрез него и същевременно с всички онези видими светове) аз познавам себе си не както там само в случайна, но във всеобща и необходима връзка.”
“Необходимият чрез уважение към моралния закон стремеж към най-висшето благо и произтичащата от него предпоставка на неговата обективна реалност води значи чрез постулати на практическия разум до понятия, които спекулативният разум можеше наистина да изложи като проблеми, но не можеше да реши... Той води към това, за което спекулативният разум не съдържаше нищо друго освен антиномия, чието решение можеше да основе само върху едно понятие, което можеше наистина да се мисли проблематично, но не да се докаже или да се определи за него според своята обективна реалност, а именно космологическата идея за един интелигиблен свят и съзнанието за съществуването ни в него чрез постулата на свободата (чиято реалност той доказва чрез моралния закон и с него едновременно закона на един интелигиблен свят, на който спекулативният разум можеше само да укаже, но не можеше да определи неговото понятие.”
“Защото, ако бихме били способни и на друго разбиране (което обаче наистина не ни е дадено, а вместо него имаме само понятието на разума), а именно на едни интелектуален наглед за същия субект, бихме забелязали, че цялата верига от явления относно това, което може да се отнася винаги само до моралния закон, зависи от спонтанността на субекта като нещо само по себе си, за чието определение не може да се даде никакво физическо обяснение. При липсата на този наглед моралният закон ни осигурява тази разлика между отношението на нашите постъпки като явления към сетивната същност на субекта ни и онова отношение, чрез което самото това сетивно същество бива отнесено към интелигибленият субстрат в нас.”
“Затова не е за учудване, ако човекът като принадлежащ към двата свята (mundis sensibilis и mundis intelligibilis) трябва да разглежда собствената си същност – по отношение на своето второ и най-висше назначение, не другояче освен със страхопочитание и законите на това назначение – с най-високо уважение.”
“Но предстои още една трудност за свободата, доколкото тя трябва да се обедини с механизма на природата в едно същество, което принадлежи към сетивния свят; една трудност, която, дори след като сме се съгласили с всичко досега, все пак застрашава свободата с пълна гибел. Но при тази опасност едно обстоятелство дава все пак същевременно надежда за щастлив изход за запазване на свободата, а именно че същата тази трудност много по-силно (в действителност, както скоро ще видим, само тя) засяга системата, в която определимото във времето и пространството съществуване се смята за съществуване на нещата сами по себе си; тя значи не ни принуждава да се откажем от нашата най-важна предпоставка за идеалността на времето като чиста форма на сетивния наглед, следователно само като начин на представяне, който е присъщ на субекта като принадлежащ към сетивния свят, и значи само изисква да я обединим с тази идея за свободата.”
"Следователно, ако за съществата в сетивния свят кажа, че те са сътворени, разглеждам ги дотолкова като ноумени.”
“При липса на този наглед моралният закон ни осигурява тази разлика между отношението на нашите постъпки като явления към сетивната същност на субекта ни и онова отношение, чрез което самото това сетивно същество бива отнесено към интелигибленият субстрат в нас.”
"В четвъртата антиномия (за Бога) тезата е: към света принадлежи нещо, което или като негова част, или като негова причина е една абсолютно необходима същност; и антезата е: никъде, нито в света, нито извън света, не съществува една абсолютно необходима същност като негова причина.”
“В естествената теология, в която се мисли един предмет, който не само не може да бъде за нас някакъв предмет на нагледа, но който дори за себе си не може да бъде предмет на сетивен наглед, грижливо се внимава да се отнемат от всеки наглед на предмета (защото всяко негово познание трябва да бъде наглед, а не мислене, което винаги показва предели) условията на времето и пространството. Но с какво право може да се направи това, ако времето и пространството преди това са били превърнати във форми на нещата сами по себе си, и то такива, които остават като априорни условия за съществуването на нещата дори и тогава, когато самите неща биха били премахнати: защото като условие за всяко съществуване изобщо, те би трябвало да бъдат също така и условие за съществуването на Бога." (За Божието битие следователно като първа определеност е, че нито пространството, нито времето са негови характеристики.)
“Следователно върховната причина на природата, доколкото трябва да се предпоставя за най-висшето благо, е същество, което чрез разсъдък и воля е причината (следователно творецът) на природата, т.е. Бог.”
"Ако загине справедливостта, човешкият живот няма да има вече никаква стойност."
"В брачния живот съчетаната двойка трябва да образува нещо като единна морална личност."
"Всичко, каквото казвам и пиша, го мисля; но не пиша и не казвам всичко, каквото мисля."
"Геният – това е талантът да се изобрети това, на което не може да се обучава или учи."
"Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! - ето това е девизът на Просвещението."
"Човек е свободен само тогава, когато не му се налага да се подчинява на никого освен на закона."
"Човек е единственото същество, което се нуждае от възпитание."
„Науката е организирано знание. Мъдростта е организиран живот.“
"... Сътворението на тези същества е сътворение на нещата сами по себе си, защото понятието за сътворение не принадлежи към сетивния начин на представяне на съществуването и към каузалността, а може да бъде отнесено само до ноумени. Следователно, ако за същества в сетивния свят кажа, че те са сътворени, разглеждам ги дотолкова като ноумени. Значи както би било противоречие да се каже: Бог е творец на явления, също така е противоречие да се каже, че като творец той е причина на постъпките в сетивния свят, следователно като явление, при все че е причина на съществуването на действуващите същества (като ноумени).“
